Духче в бутилка

Преди няколко години бях на плаване из вулканичните острови на Сицилия. Море, огън, дим, брутална красота. Всеки от островите е със собствена душа, аромат и вкус.

На остров Lipari седнахме в малка семейна кръчма с името Osteria San Bartolo на пица и хубаво сицилианско вино. Макар че беше лято, аз не пия бяло вино, не ми понася добре на стомаха. Затова поръчах червено. Бях единствената от компанията, разбира се. Възрастният мъж, собственик на остерията, ме попита поне три пъти дали съм сигурна, но аз бях категорична.

На тръгване той ме догони на улицата и ми подаде бутилка бяло вино. Собствено производство, каза. Трябва да го опиташ, каза. Това е подарък от мен. Не че такова нещо е неочаквано от италианец, но бях трогната. Благодарих му и тръгнах, но той ме спря и каза да изчакам още малко. Отскочи до избата, която беше точно срещу кръчмата му, и ми донесе още една бутилка. Сега вече ми стана неудобно. Поисках да го прегърна, той се смути. Прегърнах го с оная топла мечешка прегръдка, която само ние, българите, умеем. От сърце. Благодарих отново, много пъти. Тръгнах.

Едната бутилка подарих на приятелите ми в лодката, но другата отнесох със себе си вкъщи. Още стои в бюфета и аз не искам да я отворя. Страх ме е душата на Сицилия да не излети завинаги от мен.

Благодаря ти, незнайни човече 💚

„Виното е бутилирана поезия.“

Робърт Луис Стивънсън